Коледни разкази

СНЕЖИНКАТА

Асен Разцветников


Стоя на върха на електрическия стълб и гледам.
Хората сноват насам-нататък. Хората тичат. Хората са много заети. Никой не ще и да знае за мене - дребничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета.
А аз съм мъничка, но много съм видяла. И много, много зная.
Накога отдавана, много отдавна, аз паднах като росна капка в една далечна страна, дето имаше много слънце и плодове. Малки агънца играеха по тревата край една кошара. Аз се скрих в едно цвете, за да не ме изпие слънцето, и ги гледах през целия ден: те бяха тъй хубави.
Вечерта заспах уморена. Но посреднощ ме събуди тиха песен. Над кошарата летяха ангелчета и пееха. На небето гореше чудна опашата звезда.
- Какво е станало? – запитах една буболечка.
- Родил се е Спасителя на човеците – рече буболечката, като си сложи торбичката на един лист.
Когато отвориха вратата на кошарата, аз видях в яслите едно малко дете с голи ръчички. Около главата му беше светло. А очите му бяха сини и кротки. Никога не бях виждала такива очи.


* * *

Много бе минало от нея нощ. Много пъти аз ставах на пара, падах като дъжд или роса, провирах се между бучките чак вдън земя, изпълзявах пак из гърлата на изворчетата, тичах из полетата и реките. Ходила бях много пъти и в морето.
Това се случи на една планина. Беше хубаво ясно синьо утро. Аз се търкалях и си играех по един смокинен лист. Под смоковницата се баха събрали много хора. Висок човек стоеше посред тях и говореше. Гласът му беше ясен и чист:
“Прощавайте на ближния си.”
“Ако имате две ризи, дайте едната на ближния си.”
“Обичайте се едни други като братя.”
“Обичайте враговете си.”
Аз виждам отгоре само къдрите на косата му, а много ми се искаше да го видя в лицето. Защото никога не бях чувала такива думи. И когато той извърна челото си към небето, аз трепнах: той беше детето, което видях в кошарата. По очите го познах: никой друг нямаше такива кротки и добри очи.

* * *

Един ден аз лежах в стар глинен съд на върха на един хълм заедно с много капчици оцет. То беше страшен ден. Черни облаци се събираха на небето. Беше тежко и задушно. Имаше буря. Над нас се издигаше голям дървен кръст. Отстрани стоеше страж с дървен меч. А на кръста бе разпнат човек. Хората го бяха разпнали.
- Защо? – попитах тихичко глинения съд.
- Защото ги учеше да се обичат.
- Човекът простена и пазачът натопи в съда една гъба, забита на тръстикова пръчка. Аз се вмъкнах в една дупчица на гъбата. И когато пазачът поднесе гъбата до устата му, аз го видях: той беше високият мъж, който поучаваше хората в планината. Очите му бяха пълни със сълзи, но ясни и добри. Никой друг нямаше такива добри очи.

* * *

Оттогава измина много, много време. Безброй пъти обиколих аз земята от снежните полюси до топлите страни. Видях ловци на тюлени да се избиват едни други при подялбата на лова. Видях как черни хора се биеха с бамбукови клони и си чупеха главите с камъни.
Видях как се промушваха с копия и саби жителите на страните, дето расте лозата и пшеницата. Как се убиваха с куршуми и огън. Те палеха градовете си.
О, много страшни неща съм видяла аз. И само аз, мъничката снежинка с леденото сърчице и белите рогчета, зная колко нещастни са хората. Колко безкрайно нещастни са те: защото се мразят.
Да имах гърлото на планинска буря, щях да им викна, та да потрепери земята:
- Послушайте човека със сините очи!

ДЯДО МРАЗ И ВНУЦИТЕ МУ

Елин Пелин

Далече, далече- там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.

Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.

Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.

Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица. Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини - и тръгнаха двамата да се скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.

По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица. Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна. Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на Зимата.

Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите. Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят. Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица - такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.

* * *

Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори. Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици. Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му пошепна през вейките на елата:

- Е, мой мили дядо, нали ме видя - стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство. Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!

И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята чудни песни.

И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.

Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта - за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не разбираше.

- Това са детски приказки и младежки мечти - казваше той.

ЛЕГЕНДА ЗА КОЛЕДНАТА ЕЛХА

През светата нощ, когато във Витлеем се родил Спасителя, зашавали, зашумели и затрепкали дървета и полски цветя. Те искали да Го видят и да Го поздравят. Но само стройната палма, маслиновото дърво и скромната елха могли да постигнат това. Радостният трепет на техните клонки и листа ставал все по-шумлив и накрая се превърнал на думи.
- Да идем да се поклоним на Младенеца – рекла палмата на маслината и да му поднесем нашите дарове!
- Вземете ме и мене с вас! – примолила се елхата.
Палмата и маслината я погледнали надменно и й се присмели:
- Бре, я се погледни на какво приличаш. Листата ти са остри като игли, а смолата ти мирише и вони.
Елхата млъкнала попарена, но погледнала още веднъж към сияйната светлина, която окръжавала лежащия в яслите Младенец. Един ангел чул подигравателните думи на палмата и маслината.
Палмата се приближила до яслите и положила пред тях най-хубавия лист от своя връх.
- Ето ти ветрило, прекрасний Младенецо, с което да се разхлаждаш в горещините – казала тя. Маслината пък изцедила от своето благоуханно масло, което запръскало блгоухание наоколо. Елхата се омърлушила и си казала, че палмата и маслината са имали право да й се подиграват. “Недостойна съм да стоя тук пред очите на Младенеца” –проплакала тя.
Тогава ангелът пристъпил към нея и казал:
- Мъчно ми е за тебе. Ела по-близо до яслите! Ти, елхице, в смирението си сама се унижаваш, но аз ще те възвися и украся по-хубаво от останалите дървета!
Погледнал той към звездичките, кимнал им и те една по една почнали да слизат от небето и да кацат по елховите клонки.
Младенеца в туй време отворил очички. Нито хубавият палмов лист, нито маслиненото благоухание успели да привлекат Неговото внимание. Той ласкаво се усмихвал и протягал ръчички към обсипаната със звездички елха. Добрата елха потреперала от извънмерна радост, но не се възгордяла, а осветявала с блясъка си палмата и маслината, които засрамено мълчали в тъмнината.
Ангелът проговорил втори път:
- Това ти е наградата за скромността, елхичке! От сега нататък ти ще красиш празника Рождество Христово с вечно зелената си дреха и с бляскавите, подобни на звезди украшения, с които човеците ще те кичат в Светата нощ. Тъй ще радваш децата, а на възрасните ще припомниш за детските им дни. Това ще ти е предназначението и наградата, скъпо коледно дърво.

БЪДНИ ВЕЧЕР

Оттатък- вкъщи, край огнището, пращи буен огън. Току що се е подзел пламъкът на пън-бъдник. Братчета и сестри се смеят и приказват. Майка им ходи насам – натам. Приготвя вечеря. Чува се клокоченето на тенджери с ястиета. А вратите току се отварят и затварят от нетърпеливи братчета: да зърнат кога ще се зададат коледарите.
Аз съм в горницата. Слушам, радостния мълвеж около огнището. Загледвам се в запаленото кандилце на иконостаса – и чувставам някак мило, приветно усещане, що отдавна не съм изпитвал по чужди къщи на гурбет.
Как приветливо е на Бъдни вечер в Бащин дом!
През прозорчето, далеч зад заглъхнали градини се спуща зимна вечер със снежните си сенки и пепеляво небе. Из комините се вият къдрави стълбове дим. Тук-там по съседите се дочува притваряне на тежки врати, прискърцване на бързи съпки по снежна пъртина. Някъде пролайва куче. И пак всичко замлъква, сякаш се е вслушало в извилата се коледарска песен, подзета татък към поповата къща...
- Где другаде би изпитал върховна радост ? – ме пита разтупано сърце.
А нощта се спуща бавно над побелели двори и едри снежинки почнаха да се лепят по стъклата на прозорчето.
Струва ми се, че сънувам.
И чак кога децата изтрополяха по стълбите, чух коледари да пеят в нашия двор:

Станенине, гопсодине,
Добри сме ти гости дошли,
Добри гости – коледари....

Песента се въззема мощно, волно. Коледарите пеят едногласно. Влизат в къщи. Млади, отбор момци, обсипани със снежинки, пеят, та сърца късат. А от тях свежест и радост, безгрижие и почит.
Един пее и на гусла отпява. Друг разперил ръце, със зилчета на пръсти, придрънква и потропва с нови чизми. Трети кърши кипри рамене и нетърпеливо се промъква: “И-ха-ха-ха! Хи-ха-ха!...” Останалите общо поемат... Живот, вяра и волност кипи във всеки техен поглед, във всяко движение.
А в камината е лумнал буен огън край бъдника и отхвърля тъмни сенки по белосаните стени от изправените коледари, та още по-живо е в къщи.
Щом секна песента, най-голямата страна отмъкна менчето със сладката ракия от огнището и редом зачерпи весели коледари. А баща ми застанал пред тях, с шарен пощ в ръка, на коледари отвръща:

Добре дошли, скъпи гости,
Скъпи гости – коледари;
Цяла къща от година
Вази чака, за да чуе:
Благослов и вити песни,
Напявани от години,
Род да крепят, дом да славят...

Най-възмъжал коледар, пийнал топла ракия, пред домакин застава и излеком припява:

Ръж да класи на коня до грива,
Зряло жито да блещи кат злато,
Кукурузи реси да изкарат,
Че кон с юнак в тях да се изгуби!
Къдра лоза – грозд със друг да приплоди,
Ечемици – клас педя да вържат.

Майка ми - с глава наведена – тихом им отвръща:
Чул ви господ – нека стават
Берекет и сватби много!...

Бялото менче повтор изрежда развеселени коледари и те още по-буйно гласовита песен допяват:

Израснал е горун столовати,
Корени му – три боя в земята,
Върховете небето стигнали:
Корените са синове отбрани,
Китни грани – снахи и невести;
Внуци свидни, скъпи вакли рожби -
Вършините в небесата избили.

Току що привършили песен, ей по-малка сестра - невръстна подевка, слиза от тавана с пълна престилка ябълки, сливи, круши, орехи и дюли... И всекиму с гаванка подава. А пък мама, загънала вит кравай в шарена кърпа, на пръв коледар подава.
Коледарите, доволни от срещата, на тръгване подпяват:
Както грее на пролет зорница,
Както гука утрин гургулица -
Тъй весело в тоз дом да бъде
Догодина
До амина!

Несварили двора да изминат, ей че други коледари по стълбата затропват... След тях трети... И тъй до късна вечеря.
Нощта надвида над шум и викове - и пред огнището се слага софра за вечеря.
Едно след друго на софрата се нареждат: джуркан фасул в зелена паница, жито в разлата саханка, посипано със стрит петмез, орехи и захар. В житото е забодена възкресенска свещ, пазена от Великден за тази вечер. На софрата има още дълбока паница с ошав, постни сърми, голяма бъклица руйно вино. А под софрата е постлана плява, в която са поставили орехи, сливи, ябълки, жито, овес, просо - от всички плодове, що дават ниви и градини. Наред е и Богородичната пита, украсена със златист верак.
Софрата прилича на жертвеник. Нещо тайнствено се извършва над нея, което е обзело душите на всички. Застанали сме прави. Гледаме запалената възкресена свещ, дъхаме дима на измирното и чакаме да изчете тати молитвата. И когато той посегна да отчупи къшей от питата с три пръста, всеки посяга едновремено с него. Че всички трябва наведнъж да чупим къшеи, за да се види докъде ще се издигне питата. Всеки се мъчи да отчупи къшей, а питата се вдига все по-високо.
Баща ни се помайва и гледа колко високо ще се вдигне питата. Че знай той: колкото високо се вдигне питата, толкова високо ще класят нивите тая година...
Бъдни вечер!
Светла вечер на вяра, надежда и упование: в бащин дом, в доброто, във вечното.